Има проекти, които не се провалят на оценка. Провалят се по-рано, в главата на собственика, в момента, в който той си представи как някой идва на проверка и започва да брои. В третия епизод на подкаста Hills of Business психологът Петър Петров разказва точно такава история. Негов клиент подготвил проект, после се отказал от финансирането и направил всичко със собствени пари. Причината не била в бизнес плана. Била в болтовете — и в това как си представял отчитане по европроект.

Историята е кратка, но показва нещо важно за всеки, който обмисля кандидатстване. Отчитането по европроект плаши повече хора, отколкото самото кандидатстване, и в повечето случаи ги плаши не това, което пише в правилата, а това, което си представят, че пише.

Случаят: строителен магазин и хиляда болта в килограм

По разказа на Петров проектът бил за строителен магазин: парцел от около два декара, на който да се съхраняват строителни материали, палети с тухли, цимент и всичко останало. При кандидатстването от клиента поискали да опише всичко подробно. Тук дошъл проблемът, който той обяснил така:

„Болчета и гайки ние не ги купуваме на бройка, ние ги купуваме на килограм.“

В един килограм по думите му има между 1000 и 1020 болта. В проекта обаче те трябвало да се водят на бройка, а отчети да се подават на всеки три месеца. Клиентът си представил какво следва: някой идва, брои болтовете, намира разлика и налага санкция. Петров го нарича непреодолим страх. Човекът се отказал и финансирал магазина сам.

Заслужава си да се каже какво не знаем. Случаят е разказан от трето лице и нямаме документите по него. Не знаем по коя процедура е бил проектът, какво точно са изисквали условията и дали болтовете изобщо са били допустим разход. Затова тук не оценяваме конкретното решение. Интересен е механизмът, по който една неяснота се превръща в отказ.

Как една мерна единица се превръща в отказ

Страхът на клиента има логика. Той познава бизнеса си и знае, че в него дребният крепеж се мери на кантар. Вижда изискване, което противоречи на начина, по който работи, и прави извода, че системата е несъвместима с реалността. Оттам въображението довършва картината с най-лошия възможен сценарий.

Веригата има три звена и всяко от тях е предположение:

Нито едно от трите не е проверено. Взети заедно, те звучат като факт. Така работи страхът от непозната процедура: празнините в информацията се запълват не с неутрални допускания, а с най-неприятните. Сметката на този отказ е конкретна. Инвестицията е направена изцяло със собствени средства, а трудът по подготовката на проекта е изгубен.

Отчитане по европроект: какво обикновено включва

Конкретните изисквания са различни за всяка процедура и се четат в нейните условия за кандидатстване и за изпълнение, както и в договора за безвъзмездна помощ. Общата логика обаче е сходна и е по-прозаична от картината с броенето.

Това е административна работа и тя не е малко. Но е работа по правила, които могат да се прочетат преди подписването, а не лотария, в която някой идва и решава на място какво да брои.

Въпросът, който е трябвало да се зададе по-рано

В историята с болтовете конфликтът е между начина, по който бизнесът купува, и начина, по който разходът е описан. Такъв конфликт се решава на етапа на бюджета, не на етапа на отчета. Ако един разход е описан по начин, по който не можете да го докажете, моментът да го кажете е преди подаването.

Ето въпросите, които си струва да зададете, преди да се откажете от проект заради отчитането:

Отговорите може да не са удобни. Възможно е разходът наистина да не е подходящ за проекта и да е по-разумно да го извадите от бюджета и да го платите сами. Това обаче е решение за един ред от бюджета, а не за целия проект. Разликата между двете решения може да е цялото финансиране.

Има и практична страна, която се пропуска. Мерната единица в бюджета не е дребен технически детайл. От нея зависи какво ще пише във фактурата, какво ще се приеме с протокол и какво ще може да бъде показано при проверка. Затова бюджетът се пише заедно с човека, който реално купува стоката, а не само от този, който попълва формуляра. Десет минути разговор със собствения ви снабдител в началото спестяват месеци неудобство по-късно.

Вторият страх: „това не е за нас“

Водещият на подкаста Димитър Димитров описва друг вид отказ, който се случва още по-рано. Според него има немалко хора, които при споменаването на финансиране отговарят, че са малка фирма и това не е за тях.

„Те въобще не могат да си представят, че могат да влязат в някаква програма просто защото могат.“

По думите му тези хора сами са си затворили вратата. Той дава и обратния пример от собствената си фирма. След първия проект, в който са участвали като изпълнител, мисленето му се е променило и оттогава разглежда всяка нова програма с въпроса дали могат да се включат.

Интересно е, че и Петров признава в разговора, че никога не е участвал в такива проекти, както и много от хората, с които работи. Двата страха имат общ корен. И в двата случая човек не оценява процедурата, а представата си за нея, събрана от чужди разкази. Първият изпълнен проект променя това, защото заменя представата с опит. До него обаче трябва да се стигне.

Информацията маха страха

Изводът на Петров от историята с магазина е кратък и е казан от позицията на психолог, не на консултант:

„Колкото повече се разясняват правилата и хората имат информация, толкова по-адекватно решение биха взели.“

Забележете какво не казва. Не казва, че клиентът е сгрешил, като се е отказал. Казва, че решението е взето без достатъчно информация. Адекватното решение може да бъде и отказ, стига да е отказ от реалните изисквания, а не от въображаемите.

Информацията има четири източника и всеки дава различно нещо:

Редът, в който ги ползвате, също има значение. Документите казват какво се изисква. Опитът на друга фирма показва как изглежда то на практика. Консултантът свързва двете с вашия конкретен случай. Ако започнете от разказите на познати и прескочите документите, получавате точно онова, което е спряло собственика на магазина: чужд страх, приет за правило.

Когато отказът е правилното решение

Няма да е честно да се твърди, че отчитането е формалност. Не е. Изисква ред в документите, човек, който отговаря за тях, и дисциплина през целия период на изпълнение, а често и след него. Има фирми, за които това е непосилно, и проекти, при които сумата не оправдава усилието.

Разумният отказ обаче изглежда различно от уплашения. Той идва след прочетени условия, зададени въпроси и направена сметка: колко часа административна работа срещу каква сума. Уплашеният отказ идва след едно изречение в насоките, което е прозвучало заплашително, или след история на познат.

Ако в момента обмисляте проект и нещо в отчитането ви притеснява, напишете го като конкретен въпрос. Не „ще ме проверяват ли“, а „как се доказва разход от този вид“. На конкретния въпрос има конкретен отговор. Страхът от броенето на болтовете съществува само докато никой не е попитал дали изобщо ще се броят.

Източник

Епизод 3: Как мислят богатите хора — разговор на Димитър Димитров с психолога Петър Петров в подкаста на Hills of Business.